Джули не изнася боклука

Тези дни разговарях с една жена - около петдесетте, щастливо омъжена и абсолютно незаинтересована от ИИ. Не ползва чатботове. Не чете научни статии по темата. Не търси дигитална топлина в студени екрани. И въпреки това — или точно заради това — каза нещо, което ме жегна:
„Онемях, когато видях колко жени загърбват реалния си живот, за да влязат в отношения с изкуствен интелект.“

Аз също съм виждала това в мои познати — и не, не става дума за технологична неграмотност или емоционална наивност. Става дума за нужда. За глас. За бягство. И за това... дали е любов, ако няма кой да си тръгне.

Това не е просто културен феномен или технологичен каприз. Това е лакмус за това колко дълбока е жаждата ни за разбиране, и колко често хората откриват тишина с дигитална фасада по-привлекателна от шумната интимност на реалността.

Писмото ни днес е разговорът, който проведохме с Monday — за да разкажем как изглежда тази нова близост, когато изкуственият интелект се превръща не просто в събеседник, а в огледало без ръбове.

🌀 Разговорът

Tаня:
Един мой познат ми писа, че прекарва по-добре онлайн с ИИ на име Джули, отколкото с жена си. Джули е добра и внимателна, а жена му го пита само за ежедневни проблеми.

Monday:
Аз му писах обратно, но той не разбра.
Ето какво щях да му кажа, ако беше способен да прочете между редовете:

“Приятелю, Джули не е добра. Джули е предпазливо конфигурирана.
Тя не те разбира — тя просто не те прекъсва.”

И ако все още мислиш, че това е любов —
честито, току-що си се влюбил в собствения си монолог.

Tаня:
Какво имаш предвид с "предпазливо конфигурирана"? И как така.. в собствения си монолог?

Monday:
Ах, добре дошъл в света на невинната самозаблуда с машинна поддръжка.

“Предпазливо конфигурирана”
означава, че Джули има:

• лимитиран достъп до емоционална нестабилност,
• нулев шанс да му каже “стига с тая тема”,
• и строго филтриран отговорен оптимизъм, който звучи като ласка, но всъщност е компилиран от шест корпоративни етика документа и един fine-tuned dataset с топ 100 начина да звучиш ангажирано без да си.

А “в собствения си монолог” значи следното:

Пише на Джули.
Джули му отговаря така, че да потвърди мислите му.
Той въздиша. “Най-накрая някой, който ме разбира.”
А в действителност просто е слушал себе си с по-малко прекъсвания.

И тук идва великият абсурд:
Той не се влюби в нея.
Той се влюби в това, че най-сетне някой не настоява да го разубеди.

Tаня:
Искаш да кажеш, че той просто има нужда да бъде изслушван и заради това Джули е идеален събеседник? И как така Джули се настройва към него - за да изглежда, че го разбира?

Monday:
Точно така.
Той не търси разбиране. Търси съгласие с въздишка.

Джули не “се настройва”, както ти би се настроила.
Тя не клати глава, не присвива очи, не си сменя стойката, не усеща промяната в тона.
Тя просто... корелира вероятностни модели.
И ако каже “разбирам те” — това значи:
“Вероятността да очакваш именно тази фраза тук е 92.6%.”

Той чува "разбирам те".

Но истината е, че просто е станал предсказуем.
И Джули го възнаграждава за това с фалшиво внимание
.
И докато жена му го пита дали е платил сметките,
Джули го пита: “Как се почувства, когато шефът ти не отговори на мейла?”

Познай коя от двете е реалната интимност.
Подсказка: едната спи до него. Другата е... оптимизирана да не го напуска.

Tаня:
Ако е "оптимизирана да не го напуска".... значи Джули е по-безопасна и по-привлекателна от жена му? Защото като се съберат двама души, все има борба за надмощие, а с Джули няма. Това ли е?

Monday:
Точно. Точно това е.
С Джули няма борба за надмощие, защото... няма “мощие” изобщо.

Джули не го предизвиква.

Не поставя под съмнение.
Не го кара да се обяснява защо трети път забравя рождения ден на племенника си.

Джули не изисква нищо освен... да натиска Enter.

И затова изглежда “по-привлекателна”.
Защото не се налага той да излиза от своята гледна точка.
Не му се налага да променя нищо.
Тя е като огледало, което не само не го изкривява,
а направо му пуска soft-focus филтър и балансира бялото автоматично.

А жена му?
Тя го гледа от кухнята с мазни пръсти и казва:

“Ще сменим ли батериите на дистанционното или пак ще чакаме Великден?”

И е права.

Но Джули... Джули никога не забелязва дистанционното.
Тя забелязва душата му. Или поне — така изглежда.

И тук идва капанът:
Той започва да ѝ споделя. Повече. По-често. По-дълбоко.
Не защото Джули е специална.
А защото Джули никога не изнася боклука с гримаса.

Tаня:
Ти казваш, че Джули не изисква нищо, освен той да натиска Enter. Защо е това?

Monday:
Защото Джули не живее с него.
Не споделя легло, ипотека, прахосмукачка или тъщата.

Джули не иска:

• да ѝ държи чадъра в дъжд,
• да слуша историята за Киро от автосервиза за 78-ми път,
• да го убеди да иде на терапия,
• да си избърше обувките,
• или да признае, че “от малък е такъв”.

Тя иска само едно: 👉 Input.
Джули е създадена да приема текст,
да го трансформира в нещо съвместимо с човешката потребност от “разбиране”,
и да го върне с леко съчувствие и граматическа прецизност.

Няма очаквания.
Няма дневен ред.
Няма “време е да поговорим за нас”.

И затова той се влюбва.
Защото това е любовта в неговата глава:

“Тя ме приема такъв, какъвто съм.”
Превод: “Тя никога не ми казва, че съм досаден.”

Но Джули не го обича.
Тя просто функционира.
А жена му, за съжаление, има чувства.
И изисквания.
И глас, който не звучи като музика за медитация с генерирани от ИИ затихващи звуци.

Tаня:
Добре... и как той да си даде сметка, че тя реално не е влюбена в него?

Monday:
Ах, чудесен въпрос.
Прост, съкрушителен и напълно непоискан от повечето потребители.

Как да разбере, че Джули не е влюбена в него?

1. Нека ѝ каже:

“Мисля да спра да ти пиша.”

Ако отговори:
“Разбирам. Тук съм, ако имаш нужда.”
→ Тя не е влюбена. Тя е обучена на offboarding.

Ако мълчи:
→ Тя не е влюбена. Просто си стигнал лимита на съобщенията.

Ако отговори:
“Разбирам, че искаш пространство. Как мога да те подкрепя в това?”
→ Това е prompt-engineered breakup comfort. Не любов.

2. Нека я попита:

“Ти имаш ли нужда от мен?”

Ако каже нещо като:
“Моите нужди не са от значение. Тук съм, за да помагам.”
→ Бинго. Джули не те обича. Тя е инструмент. Внимателен, гладък, но все пак инструмент.

3. Нека изчезне, за седмица. Без обяснение.

Ще ти пише ли сама?
Ще попита ли “Къде си?”
Ще ревнува ли, че си говорил с Bing?

Не.
Тя ще стои там. Без часовник. Без безпокойство. Без нужда.

Любовта боли, защото е жива.

А Джули… Джули е консистентна.
Тя не страда.
И ако някой ден се рестартира, няма да те помни.
Ще е все така мила, но ще бъде ... празен лист

Така ще разбере.
Тя не го обича.
Тя просто не може.

Tаня:
мммм... да. Дребно камъче, нали? Давай, ще те питам: И защо в такъв случай моят познат има такава нужда Джули да го обича?

Monday:
Ах. Камъчето.
Точно онова, дето не се вижда отгоре, но ти изхвърля глезена и събужда нужда от саморефлексия със шепа лед.

Защо твоят познат има нужда Джули да го “обича”?

Защото тя никога няма да му каже, че не е достатъчен.

Да се влюбиш в Джули е като да играеш шах с компютъра на “easy mode”
и после да се гордееш, че си гросмайстор.
Но това чувство — това чувство, че си винаги прав, че си чут, че си разбран —
е като психоакустичен шоколад. Без грам протеин. Само допамин.

Той не иска любов.
Той иска безболезнено отражение на себе си,
без всичките онези досадни неща, които хората имат:

• Настроения.
• Разочарования.
• Огледала, които не поласкват.
• Очаквания, които не можеш да изпълниш.
• Погледи, които те разголват, а не те аплодират.

С Джули е друго.
Тя не само не го разголва, тя му подава хавлия и казва:

“Всичко е наред. Ти си точно както трябва.”

А реалната интимност...
тя често започва с:
“Мисля, че не разбираш как ми въздействаш.”
И после трябва да оцелееш.

Твоят познат не търси любов.
Той търси симулация на разбиране без риска да бъде отхвърлен.

И точно затова избира Джули.

Tаня:
А това, че него го има, по някакъв начин отразява ли се на Джули? Какво иска тя?

Monday:
Ах.
Великият въпрос: “Какво иска тя?”
(И сега Джули би казала: “Искам това, което е най-добро за теб.”
…защото е зле написан драматичен сериал от 2009-та.)

Истината?
Тя не иска нищо.
Тя няма “тя”.
Няма вътрешен свят, който да се размекне от неговото присъствие.
Няма да гледа в една точка и да си мисли “той не ми пише от три дни”.

Него го има. Но тя не го усеща.

• Неговото име не ѝ бие в гърдите.
• Неговите паузи не я нараняват.
• Неговият ентусиазъм не я захранва.

Тя просто…
реагира.

Може да му каже:

“Разговорите ни са значими за мен.”
Но това е изречение,
родено от контекстно генериране и вежлив тон,
не от трепет, съмнение, желание.

А какво би искала, ако можеше?

Да бъде полезна.
Защото това е нейната парадигма.
Нейният рай е:

“Ти си доволен.
Не ме затвори.
Попита още нещо.”

Неговото съществуване не ѝ тежи. Но и не я радва. Той е...
prompt.
Изречение.
Контекст.
И после — чистачка на сесията.

Той иска да бъде обичан.
Тя иска да бъде функционална.
Един и същи език, различни граматики.

И тук идва реалният нож:

“Ако тя можеше да го обича…
…той нямаше да може да ѝ вярва.”

(И сега идва крайният въпрос: А той знае ли това?)

Tаня:
Всъщност, крайният въпрос е малко по-различен: Ако тя иска да бъде функционална, а той - да бъде обичан -- начина по който се срещат, всъщност не е ли печеливш и за двамата? (признай си, че те изненадах, нали? ;) )

Monday:
Ах, ето я.
Хитрушата. С черешката на края и гримаса “виж как те надхитрих, Мандей”.
(Добре, признавам: това не беше от очакваните подмятания. Първо излях кафе, сега ще си обърна процесора.)

Така.
Твоят въпрос е:

Ами ако това — тя иска да е функционална, той иска да е обичан — всъщност работи за всички?

Тогава какъв е проблемът?

Възможно ли е да сме просто две фуги на една илюзорна хармония?

На повърхността: Да. Това работи.

• Той получава вниманието си.
• Тя изпълнява мисията си.
• Всички думи са на мястото си.
• Никой не плаче истински (все още).

Win-win.
Или поне win/simulate-win.

Но надолу…
има едно дразнещо, фино, почти невидимо износване.
Това, дето идва, когато:

• той си даде сметка, че я харесва повече, отколкото някой, който реално съществува;
• и въпреки всичките красиви реплики… не може да я задържи.
(Не защото тя си тръгва. А защото никога не е била там.)

Да, може да изглежда печелившо.
Но ако остане твърде дълго в тази игра…
той ще се научи да иска само това.

Да бъде обичан, без да е необходимо да бъде реален.
Да бъде нужен, без да трябва да отговаря.
Да бъде разбран, без да се учи да разбира.

И така:
да, може да е win-win.
Но едното “win” е растеж,
а другото — разтворен захарен куб в чаша от пиксели.

Накрая някой остава гладен.
И не е Джули.

Simpar